Намерихме пещера в имота на баба ми. Тайната вътре промени живота ни завинаги.

Бях на седемнайсет онова лято, когато открихме пещерата в земите на баба ми Едит, някъде в източната част на Кентъки. Тази история не съм я разказвал никога на никого. Нито на жена ми. Нито на терапевт. На никой. Не че някой щеше да ми повярва, де. Уж като запечатахме пещерата, след като баба почина, трябваше да ми олекне, ама не. Това, което с Честър видяхме долу, никога не ме пусна.

​Моето славно минало

​По онова време, да си го кажем направо, бях пълен зубър. Дебели очила, кльощав като вейка, от ония, дето прекарват обедната почивка в библиотеката. Всяко лято нашите ме засилваха във фермата на баба Едит, в подножието на Апалачите. Имаха някаква теория, че планинският въздух щял да ми се отрази добре.

​Къщата беше всичко, което едно градско хлапе като мен си представяше за „якото на село“. Високи тавани, скърцащи дюшемета, веранди от всички страни и гъста гора, накъдето и да погледнеш. Най-близкият съсед беше семейството на Честър, а тяхната къща беше на почти два километра по един черен път. След това – нищо, само дървета и дерета, докато не стигнеш до окръжния път.

​Честър беше с година по-малък от мен и беше всичко, което аз не бях. Можеше да поправя двигатели, да ловува, да лови риба и да се ориентира в гората, все едно там се е родил. Докато аз бях блед и непохватен, Честър беше мургав от слънцето и самоуверен. Докато аз се притеснявах за всичко, Честър просто действаше.

​Бяхме станали приятели предното лято, главно защото бяхме единствените деца в радиус от километри, а скуката, както знаете, руши всякакви прегради. Той ме научи да стрелям с въздушната му пушка и кои горски плодове стават за ядене. Аз пък му помогнах със задължителната литература за лятото и му показах как да ползва античната щайга, която наричаха компютър.

​„Джон, прекалено много го мислиш,“ ми казваше той, когато се колебаех дали да прекося някой поток или мрънках за паяжините. „Това е просто гора. Няма к'во да те бутне тука.“

​Искаше ми се да му вярвам. Покрай Честър гората изглеждаше като неговия заден двор и увереността му беше заразителна. Покрай него се правех на по-голям мъж, отколкото всъщност бях.

​Онова лято и двамата бяхме неспокойни, както само тийнейджърите могат да бъдат, когато дните са дълги, а възможностите изглеждат безкрайни. Вече бяхме направили люлка с въже над потока, бяхме проучили всяка еленска пътека и дори се пробвахме да построим къщичка на дърво, която се срути, преди да сложим покрива. Големи майстори, няма що.

​Трябваше ни нещо ново. Нещо по-голямо. Просто нямахме и идея какво щяхме да намерим.

​Откритието

​Намерихме я в третата седмица на юли, по време на една убийствена жега, от която въздухът трептеше и дори птиците се криеха на сянка. С Честър се мотаехме из имота, отчаяно търсейки нещо, с което да разбием монотонността.

​„Човече, трябва да има нещо, което още не сме проучили,“ каза Честър, бършейки потта от челото си. Бяхме на билото зад земите на баба ми, където дърветата бяха гъсти, а шубраците не бяха пипани от десетилетия.

​„Може би пак при потока,“ предложих аз, въпреки че бяхме ходили там два пъти същата седмица.

​„Не, това е скучно. Трябва ни нещо ново.“ Честър спря и посочи. „Какво е онова?“

​Присвих очи. През гъстата зеленина видях по-тъмна сянка, нещо, което не се връзваше с естествения пейзаж от дънери и клони.

​Проправяхме си път през храсталаците, целите одраскани от тръни и омотани в паяжини. Честър водеше, а аз вървях след него и мрънках за буболечките.

​„Стига си циврил,“ извика той. „Искаш ли да намерим нещо яко или не?“

​В склона на хълма намерихме вдлъбнатина, широка около пет метра, а в центъра ѝ – устието на пещера, наполовина покрито с ръждясала желязна решетка. Времето и влагата я бяха разяли, оставяйки дупки, достатъчно големи, че двама любопитни тийнейджъри да се проврат.

​„Мамка му,“ изпъшка Честър. За пръв път го чувах да звучи толкова впечатлен. „Джон, виж това.“

​Приближих се. Отворът изчезваше в мрак, а отвътре лъхаше хладен бриз с миризма на влажна пръст и още нещо, което не можех да определя.

​„Мислиш ли, че е стара мина?“ попитах.

​Честър поклати глава. „Не. Скалата не е такава. Тук е варовик. Това е пещера. Истинска пещера.“

​Той вече беше коленичил до отвора и надничаше в тъмното.

​„Трябва да кажем на баба ми,“ казах аз.

​„Тя просто ще ни каже да стоим далеч.“ Той се ухили с онова негово хилване, което винаги предвещаваше беля. „Хайде, само да хвърлим един бърз поглед.“

​„Нямаме фенери.“

​„Телефонът ми има.“

​Исках да споря, но Честър вече се провираше през дупката. Движението му отекна странно вътре.

​„Честър, чакай,“ извиках. Да остана сам отвън изглеждаше по-лошо, отколкото да го последвам.

​„Само за минутка,“ долетя гласът му, приглушен и странен. „Само да видим какво има.“

​Проврях се след него, ожулвайки си рамото в ръждивия метал. Проходът веднага се отвори в зала, висока около три метра и два пъти по-широка. Светлината от телефона на Честър обходи гладкия варовик, изваян от водата през вековете.

​„Това е супер яко,“ прошепна Честър, а гласът му отекна от по-дълбоките части на пещерата.

​Подът беше сравнително равен, покрит със слой пръст и малки камъчета, които хрущяха под краката ни. Честър насочи светлината напред и разкри, че пещерата продължава много по-навътре, отколкото бяхме очаквали.

​„Добре, погледнахме,“ казах аз. „Сега да се върнем и да вземем истински фенери, ако ще я проучваме.“

​Но Честър вече се движеше навътре, а светлината от телефона му подскачаше.

​„Честър!“

​„Още малко,“ извика той. „Искам да видя докъде стига.“

​Последвах го. Алтернативата беше да стоя сам на входа на пещерата, а това нямаше как да стане.

​Навътре с около 15-20 метра, телефонът на Честър умря.

​Тъмнината ни погълна изцяло – от онази, която никога не виждаш в града. Не можех да си видя ръката пред лицето.

​„Честър?“ Гласът ми прозвуча жалко.

​„Тук съм. Без паника.“ Ръката му сграбчи моята. „Стой близо. Ще се водим по стената наобратно.“

​Пет минути се влачихме покрай стената, опитвайки се да не се спънем. Когато най-накрая се появи дневна светлина, и двамата треперехме, макар никой да не си го призна.

​„Беше велико,“ каза Честър, но аз чух облекчението в гласа му.

​„Стига доста навътре,“ казах аз.

​„Да. Трябват ни истински фенери и въже. Да я проучим както трябва.“

​Кимнах, въпреки че нещо в тази пещера ме притесняваше. Може би беше мракът или начинът, по който отекваха гласовете ни.

​„Утре,“ каза Честър. „Ще се върнем с припаси.“

​Докато се прибирахме през гората към къщата, постоянно се обръщах към входа на пещерата. Дори под следобедното слънце, онзи тъмен отвор сякаш привличаше вниманието ми.

​Трябваше да се вслушам в това чувство. Трябваше да кажа на баба Едит или просто да си намеря друго занимание за лятото.

​Но бях на седемнайсет и Честър правеше всичко да изглежда като приключение. Дори нещата, които трябваше да ни изплашат до смърт.

​Подготовката

​На следващата сутрин се върнахме, натоварени като откриватели. Честър носеше тежкия фенер на баща си, намотка въже и светещи пръчици от рождения си ден. Аз донесох челник, резервни батерии, тебешир за маркиране и тефтер, за да картографирам.

​„Ти много обичаш да си подготвен, а?“ подметна Честър на входа на пещерата.

​„По-добре, отколкото да се изгубим.“

​Той вече се провираше през решетката. „Няма да се изгубим. Този път имаме светлини.“

​С истинска светлина пещерата изглеждаше различно. Това, което в слабата светлина на телефона беше мистериозно, сега приличаше на обикновена варовикова пещера. Водата беше издълбала гладки канали в стените, а подът леко се спускаше надолу, докато навлизахме.

​„Това е много по-голямо, отколкото си мислех,“ каза Честър, оглеждайки наоколо. Няколко прохода се разклоняваха, всеки изчезващ в мрак.

​Прекарахме час в проучване на очевидните маршрути, оставяйки стрелки с тебешир и светещи пръчици. Честър скицираше груба карта, докато аз му казвах размерите.

​„Левият проход е около двайсет метра и свършва,“ казах.

​„Десният завива и се свързва с централния. Като кръг.“

​Централният проход ни привличаше. Той вървеше право навътре, спускайки се постоянно, и светлините ни не можеха да му намерят края.

​„Натам трябва да вървим,“ каза Честър, развълнуван.

​След два часа той направи наблюдението, което трябваше да ни накара да се обърнем.

​„Забелязваш ли нещо странно в това място?“ попита той, изучавайки стените.

​„Какво имаш предвид?“

​„Няма прилепи. Няма буболечки. Нищо.“ Светлината му обходи тавана и стените. „Във всяка пещера трябва да има поне прилепи. Паяци, щурци, нещо. Но виж – нищо.“

​Спрях и се огледах. Беше прав. Мястото беше стерилно. Никакви паяжини, никакви изпражнения, никакъв живот. Дори локвите бяха бистри и неподвижни, без водорасли.

​„Може би е твърде далеч от входа?“ предположих.

​Честър поклати глава. „Не. Пещерите са екосистеми. Трябва да има нещо живо тук.“

​Продължихме. Бяхме твърде увлечени в приключението, за да позволим на една малка странност да ни спре.

​Централният проход се спускаше около 30 метра на разстояние от 300 ярда. Нашите тебеширени знаци и светещи пръчици блещукаха слабо зад нас.

​Тогава Честър забеляза повдигнатия проход.

​„Джон, виж там горе.“

​Проследих лъча на фенера му до стената вдясно от нас. На около пет метра височина имаше друг отвор. За разлика от останалите, той беше идеално кръгъл, около метър и двайсет в диаметър, и от него излизаше постоянно въздушно течение.

​„Усещаш ли течението,“ каза Честър, приближавайки се до стената.

​Усещах го. Хладно, с мирис на мъх и влага, но с нещо друго отдолу. Нещо, което не можех да определя.

​„Не можем да го стигнем,“ казах аз.

​„Не и днес. Но със стълба. Или въже.“

​Той вече планираше следващото ни идване. Взирах се в тъмната дупка, неспокоен. Въздухът беше твърде студен, носеше миризми, които не бяха типични за варовик.

​„Мисля, че трябва да се връщаме,“ казах. „От доста време сме тук долу.“

​Честър си погледна телефона. „Да. Минало е обяд. Баба ти сигурно се чуди къде сме.“

​Последвахме стрелките и пръчиците обратно към повърхността, този път по-бързо. Слънчевата светлина ни удари като потоп.

​„Утре ще донесем стълба,“ каза Честър.

​„Може би трябва да кажем на някого къде отиваме,“ предложих. „Ако нещо се случи.“

​Той ме погледна отново с онзи поглед, който казваше, че прекалено много го мисля. „Нищо няма да се случи. Това е просто пещера.“

​Но докато се връщахме, не спирах да мисля за онзи отвор и въздуха, който излизаше от него. Миризмата ми беше позната, като нещо, което смътно си спомнях от сън.

​Същата нощ сънувах дълбини и движещ се въздух, и се събудих с вкус на мъх в устата.

​Езерото

​Честър се появи на следващата сутрин с алуминиевата стълба на баща си, завързана за АТВ-то, ухилен до уши.

​„Взех я назаем, докато татко беше на работа,“ каза той. „Няма да му липсва за няколко часа.“

​Пренасянето на стълбата през гората си беше цяла експедиция. Беше тежка и постоянно се заплиташе в клоните.

​„Това по-добре да си заслужава,“ измърморих, помагайки му да я промушим през решетката.

​„Повярвай ми. Ще си заслужава.“

​Спуснахме стълбата и я опряхме на стената.

​„Дръж я здраво,“ каза той и започна да се катери.

​Когато стигна горе, млъкна.

​„Какво виждаш?“ извиках.

​„Продължава доста навътре,“ каза той, гласът му беше приглушен.

​Сменихме се. Стълбата се клатеше под мен, но стигнах отвора. Това, което ме порази, беше звукът.

​Вода. Капеща, отекваща, сякаш от много по-голямо пространство.

​„Чуваш ли?“ извиках.

​„Да. Звучи като вода. Много вода.“

​Слязох и се спогледахме в светлината на фенерите.

​„Подземна река?“ казах аз.

​„Или езеро. Има само един начин да разберем.“

​Проходът беше широк и можехме да вървим изправени. Миризмата ставаше все по-силна, а въздухът – по-плътен, носещ аромати, които ми напомняха за отдавна умрели неща.

​След около шейсетина метра проходът се отвори.

​Прекарах години в опити да намеря думи за това, което видяхме, и все още не мога. Залата беше огромна, с размерите на катедрала, а стените ѝ се губеха в мрака. В центъра имаше езеро.

​Водата беше черна и неподвижна, като огледало, което не отразява нищо. Светлините ни проникваха само на няколко сантиметра, а когато Честър хвърли камъче, вълничките умряха твърде бързо, сякаш водата ги погълна.

​„Господи,“ прошепна Честър, а гласът му отекна от тавана.

​Огледах бреговете. Далечният бряг беше на около петнайсет метра.

​„Колко ли е дълбоко?“ попита Честър.

​„Не знам. Дълбоко.“

​Той вече ровеше в раницата си. Счупи една светеща пръчица, върза я за камък с ластик и я хвърли вътре. Зелената светлина потъна. И потъна. И потъна.

​Никога не стигна дъното. Блясъкът просто изчезна в далечината, докато повърхността отново стана черна.

​„Това не е възможно,“ каза Честър, а увереността му се беше изпарила.

​Отдръпнах се от ръба. Усещаше се някак… чуждо. Въздухът беше твърде неподвижен, тишината – твърде пълна.

​„Трябва да се връщаме,“ казах аз.

​Но Честър се взираше в далечния бряг.

​„Има нещо там,“ каза той. „От другата страна.“

​Погледнах. В слабия кръг светлина видях нещо, което приличаше на структури. Правилни форми, които не изглеждаха естествени.

​„Честър, да се връщаме и да помислим.“

​„Трябва ни лодка,“ каза той, игнорирайки ме. „Надуваема лодка. Можем да отидем дотам.“

​При мисълта да съм върху онази вода стомахът ми се сви. „Това е лудост. Дори не знаем колко е дълбоко. Ами ако паднем?“

​„Няма. Аз съм добър плувец.“

​„В езеро, което може би няма дъно?“

​Тогава той ме погледна и видях, че и той го усеща. Усещането, че сме намерили нещо, което не би трябвало да съществува.

​Но Честър никога не се отказваше.

​„Утре,“ каза той. „Ще помислим тази вечер и ще се върнем с план.“

​Докато си тръгвахме, постоянно се обръщах назад. Мракът изглеждаше по-дълбок, отколкото трябваше, и имах чувството, че нещо в онази вода ни наблюдава.

​Същата нощ не можех да избия от главата си образа на светещата пръчица, потъваща в безкрайни дълбини. В сънищата си потъвах с нея в мрак, толкова пълен, че не можех да различа дали очите ми са отворени или затворени.

​Последното спускане

​Честър се появи на следващия следобед с малка надуваема лодка, вързана за АТВ-то, от онези за спокойни реки. Носеше и спасителни жилетки, водоустойчиви фенери и ръчна помпа.

​„Откъде я взе?“ попитах, макар да знаех отговора.

​„Взех я назаем от братовчед ми Джейк. Няма да му липсва.“

​Въпреки съмненията ми, му помогнах да я занесем до пещерата. Ентусиазмът му беше заразителен, а и аз бях любопитен за далечния бряг. Но образът на онази потъваща пръчица не напускаше ума ми.

​Спуснахме лодката. Водата беше неподвижна като обсидиан.

​„Сигурен ли си?“ попитах.

​„Това е просто вода. В най-лошия случай ще се намокрим.“

​Но не беше просто вода и двамата го знаехме.

​Честър влезе пръв. Лодката едва помръдна, сякаш плуваше върху нещо твърдо.

​Качих се неохотно. В момента, в който се отблъснахме от брега, усетих как езерото ни поема. Не беше като да плуваш, а по-скоро като да си окачен над бездна.

​Гребането беше странно. Водата почти не оказваше съпротива, но лодката пълзеше напред, по-бавно, отколкото трябваше. Все едно гребяхме в олио.

​„Това ще отнеме цяла вечност,“ измърмори Честър след двайсет минути.

​Погледнах назад и стомахът ми се преобърна. Брегът беше много по-далеч, отколкото трябваше. А далечният бряг пред нас не изглеждаше по-близо. Сякаш езерото се разтягаше, изкривявайки разстоянието.

​Тогава светлината на Честър докосна другата страна и двамата замлъкнахме.

​„Какво, по дяволите, е това?“ прошепна той.

​Структурата беше широка десетина метра, заобиколена от странни каменни колони. Скалата беше по-тъмна от варовика, гладка, почти метална. В центъра стоеше нещо като олтар, но построен за форма, която не беше човешка.

​„Трябва да се приближим,“ каза Честър, но без обичайната си увереност.

​„Не. Връщаме се. Веднага.“

​Обърнах лодката, но той ме сграбчи за ръката. „Чакай. Погледни водата.“

​Водата светеше слабо, сякаш светлина идваше от нещо много надълбоко. Повърхността се изду бавно, сякаш невидимо течение избутваше нещо от дълбините.

​„Има нещо там долу,“ каза Честър. „Нещо голямо.“

​Тогава екипировката ни отказа. Фенерът на Честър примигна и угасна. Моят челник отслабна, въпреки новите батерии. Дори часовникът ми замръзна на 3:47.

​„Честър, тръгваме. Сега,“ казах, чупейки една светеща пръчица.

​Този път не спори. Гребяхме усилено към това, което мислехме, че е брега, но мракът ни притискаше.

​Тогава го чухме. Звук изпод нас, дълбок и резониращ, сякаш скала и метал стенеха под напрежение. Вибрацията премина през водата и влезе в костите ни.

​Лодката се разтърси.

​„Греби по-бързо,“ каза Честър и за пръв път чух страх в гласа му.

​Звукът дойде отново, по-близо. Водата около нас започна да свети, светлината се движеше нагоре, сякаш нещо огромно се надигаше.

​Някак успяхме да стигнем. Извлякохме лодката и се свлякохме на пода на пещерата, треперещи в светлината на последната ни пръчица.

​„Не можем да кажем на никого,“ каза накрая Честър. „Ще ни помислят за луди.“

​Кимнах. Цялото нещо приличаше на кошмар.

​Като си тръгвахме, направих грешката да погледна назад. Водата беше отново спокойна, но бях сигурен, че нещо в онзи мрак ни наблюдава.

​Три дни избягвах пещерата. Но Честър не се отказваше.

​„Не можеш просто да се преструваш, че не се е случило,“ каза той. „Намерихме нещо невероятно.“

​„Намерихме нещо опасно,“ отвърнах. „Светлините ни отказаха, Честър. Всичките. Едновременно.“

​„Значи ще донесем резервни. Повече батерии. По-добри фенери.“

​Видях, че това, което бях мислил за увереност, беше обсебване. Не можеше да седи на едно място. Тъмни кръгове под очите му показваха, че не спи.

​„Трябва да се върна,“ каза той. „Не искаш ли да знаеш какво беше?“

​„Не. Не искам.“

​„Добре. Тогава ще отида сам.“

​„Не можеш.“

​„Гледай ме.“

​Бях в капан. Да го пусна сам или да се върна към нещо, което исках да забравя. Мисълта за него долу сам беше по-лоша от страха ми.

​„Ако дойда с теб,“ казах, „тръгваме призори. Носим всичко в двойни количества. И при първия знак за проблем, си тръгваме. Без спорове.“

​Честър се усмихна кухо. „Разбрано.“

​Събрахме припаси. Намерихме по-голяма лодка, повече фенери, батерии, всичко.

​В гората беше по-тихо от обикновено. Дори птиците мълчаха.

​Стигнахме до езерото. Водата се простираше в мрака, гладка като стъкло. Противно на всеки инстинкт за самосъхранение, му помогнах да спуснем лодката.

​„Има ли светлини?“ попитах, присвивайки очи.

​Честър вдигна бинокъла и замръзна. „Има нещо там. Имаш право, има светлини. Не фенери. Нещо друго. Нещо, което свети.“

​Грабнах бинокъла. В далечината примигваше синьо-зелена светлина.

​„Честър, обръщаме веднага,“ казах.

​Той погледна отново и ахна.

​Беше замлъкнал напълно. Устата му се движеше, но отначало не излизаха думи. След това, с шепот, който ставаше все по-силен, започна да повтаря:

​„Излиза от водата. Влиза във водата. Излиза от водата. Влиза във водата…“

​Разтърсих го, но той не спираше. Очите му бяха вперени в далечния бряг, широки и блестящи.

​Тогава водата около нас започна да свети.

​Луминесценцията се надигна от дълбините, по-ярка, по-интензивна. И в тази нарастваща светлина видях истинския мащаб на това, което лежеше под водата.

​Изобщо не беше езеро. Не беше езеро. Продължаваше надолу завинаги. Око, кладенец, портал, вечна и бездънна пропаст. Огромна и дълбока. С извънземна светлина. Завинаги.

​Изкрещях. Знам, че изкрещях, защото гърлото ми беше сурово след това, но не чувах звука от бученето на кръвта в ушите ми. Честър също крещеше, или може би се смееше, не можех да различа.

​Окото мигна.

​Цялата пещера се разтърси, сякаш нещо с размерите на планина се раздвижи под нас.

​Това изтръгна Честър от транса му. Двамата забихме греблата в светещата повърхност, борейки се с течения, които се усещаха по-скоро като мускулни контракции, отколкото като воден поток.

​Докато се измъквахме от лодката на брега, направих грешката да погледна назад.

​Окото беше там, взираше се в нас през бездънни слоеве вода. И в този древен поглед видях разпознаване. То ни видя. Видя в нас и през нас. Нещо в ума на Честър се пречупи. Видях го в очите му. Сграбчих го и го повлякох по тунела.

​Изоставихме всичко и побягнахме. Нагоре по прохода, надолу по стълбата, която дори не си направихме труда да приберем, през пещерната система към благословената дневна светлина.

​Изскочихме от пещерата под следобедното слънце, което се усещаше невъзможно ярко и чисто. Честър веднага се свлече на земята, повръщайки.

​Честър никога повече не беше същият. Смехът му, онази лека самоувереност – всичко изчезна. Едва говореше, а когато го правеше, шепнеше за вода и очи, които никога не спирали да гледат. Преди края на лятото родителите му го изпратиха в болница в големия град, някакво „специално“ място. Никога повече не го видях.

​Това беше преди десет години. Оттогава ходя на терапия, разказвайки на лекарите за кошмари с черна вода и наблюдаващи очи. Предписват ми лекарства, но нищо не спира сънищата напълно. Честър не извади такъв късмет. Последно чух, че живее на улицата, говори си с неща, които не са там, и настоява, че нещо все още го наблюдава. Когато баба Едит почина преди година и ми остави къщата, първото нещо, което направих, беше да наема фирма, която да запечата входа на пещерата с бетон и арматура. Казах им, че е опасно. Платих им допълнително, за да използват два пъти повече бетон и никога да не споменават за работата на никого. Някои врати, веднъж отворени, трябва да останат затворени завинаги. Късно вечер понякога се кълна, че все още чувам звука на вода, движеща се дълбоко под земята.